ГЛЕДАМ КЛАСИРАНЕТО И ДУШАТА МИ СЕ СВИВА

ГЛЕДАМ КЛАСИРАНЕТО И ДУШАТА МИ СЕ СВИВА

 

Гледам класирането и душата ми се свива.

 

Не защото съм свикнал да побеждаваме винаги. Не защото вярвам, че футболът е длъжен да ни дава само радост. И не защото не разбирам, че във всеки клуб има възходи и падения.

 

Боли ме по друга причина.

 

Боли ме, защото знам какво означава ЦСКА.

 

Боли ме, защото помня.

 

Помня времето, когато името на ЦСКА караше съперниците да гледат с уважение и страх. Помня вечерите, в които стадионът кипеше от живот. Помня моментите, в които червената фланелка не беше просто екип, а символ на гордост, характер и непримиримост.

 

Помня хората.

Помня играчите, които оставяха сърцата си на терена.

 

Помня треньорите, които разбираха какво означава да работиш за този клуб.

 

Помня феновете, които пътуваха стотици километри само за да видят отбора си за деветдесет минути.

 

Помня песните по трибуните.

 

Помня сълзите след големите победи.

 

Помня и болката след тежките загуби.

 

Но дори тогава имаше нещо, което никога не изчезваше.

 

Вярата.

 

Вярата, че ЦСКА винаги ще намери начин да се изправи.

 

Днес гледам класирането и не виждам просто цифри.

 

Виждам разочарование.

 

Виждам пропуснати възможности.

 

Виждам сезон, който не отговаря на очакванията на хилядите хора, които живеят с този клуб всеки ден.

 

За някои това може да е просто футбол.

 

За мен никога не е било просто футбол.

 

Как да обясниш на някого какво е ЦСКА, ако не го е почувствал?

 

Как да обясниш защо една загуба може да развали настроението ти за дни?

 

Как да обясниш защо победа може да те накара да се усмихваш без причина?

 

Не можеш.

 

Това не се обяснява.

 

Това се живее.

 

ЦСКА не е деветдесет минути.

 

Не е едно класиране.

 

Не е един сезон.

 

Не е един президент.

 

Не е един треньор.

 

Не е един футболист.

 

ЦСКА е история.

 

История, написана от поколения.

 

История, изградена с труд, талант, характер и безброй битки.

 

История, която никой не може да изтрие.

 

И точно затова боли.

 

Защото когато обичаш нещо истински, не можеш да бъдеш безразличен.

 

Безразличието е за хората, които гледат отстрани.

 

Ние не сме такива.

 

Ние сме хората, които остават.

 

Остават след загубите.

 

Остават след разочарованията.

 

Остават след пропуснатите титли.

 

Остават след кризите.

 

Остават дори когато всички останали се смеят.

 

Лесно е да подкрепяш победител.

 

Трудно е да останеш, когато боли.

 

Но именно тогава се вижда кой наистина принадлежи на един клуб.

 

Често чувам хора да казват, че футболът се е променил.

 

И са прави.

 

Парите са повече.

 

Интересите са повече.

 

Търпението е по-малко.

 

Играчите идват и си тръгват.

 

Треньорите се сменят постоянно.

 

Всичко се движи по-бързо от всякога.

 

Но има неща, които не трябва да се променят.

 

Любовта към клуба.

 

Уважението към емблемата.

 

Отговорността към историята.

 

Това са неща, които не могат да бъдат купени.

 

Не могат да бъдат договорени.

 

Не могат да бъдат заменени.

 

Те или са в теб, или ги няма.

 

Когато гледам класирането, не се ядосвам само заради позицията.

 

Ядосвам се, защото знам какво представлява този клуб.

 

Знам колко много хора са дали живота си на ЦСКА.

 

Знам колко поколения са израснали с тази емблема.

 

Знам колко деца са започнали да мечтаят за футбол именно заради този отбор.

 

Знам колко семейства са предавали любовта към ЦСКА от баща на син, от майка на дъщеря, от дядо на внук.

 

Това не е просто спортна организация.

 

Това е част от живота на хиляди хора.

 

Затова боли.

 

Не защото сме загубили един мач.

 

А защото усещаш, че нещо липсва.

 

Липсва онази искра.

 

Липсва онзи глад.

 

Липсва онова усещане, че всеки, който носи червената фланелка, е готов да умре за нея на терена.

 

Може би съм старомоден.

 

Може би принадлежа на друго време.

 

Но вярвам, че ЦСКА трябва да бъде символ на битка до последната секунда.

 

Без оправдания.

 

Без страх.

 

Без компромиси.

 

Такъв беше клубът, който ме накара да се влюбя във футбола.

 

Такъв беше клубът, който ме научи да мечтая.

 

Такъв беше клубът, който ми даде едни от най-хубавите моменти като фен.

 

И никой не може да ми ги отнеме.

 

Никой.

 

Защото аз не съм фен от вчера.

 

Не съм тук заради успехите.

 

Не съм тук заради титлите.

 

Не съм тук заради модата.

 

Аз съм тук заради принадлежността.

 

Защото ЦСКА е част от живота ми.

 

Част от спомените ми.

 

Част от идентичността ми.

 

Когато хората казват, че футболът е просто игра, аз се усмихвам.

 

Защото знам, че за милиони хора по света той е много повече.

 

А за нас, които носим ЦСКА в сърцето си, той е част от това кои сме.

 

Затова никой не може да ми каже какво трябва да чувствам.

 

Никой не може да ми каже, че болката ми е прекалена.

 

Никой не може да ми каже, че трябва просто да приема всичко и да продължа напред.

 

Защото когато обичаш истински, боли.

 

Това е цената.

 

И аз съм готов да я платя.

 

Както съм я плащал десетки години.

 

Защото знам едно.

 

Резултатите идват и си отиват.

 

Класиранията се променят.

 

Играчите се сменят.

 

Треньорите си тръгват.

 

Ръководствата се сменят.

 

Но ЦСКА остава.

 

Остава в сърцата на хората.

 

Остава в историите, които разказваме.

 

Остава в спомените, които пазим.

 

Остава във всяко дете, което за първи път облича червена фланелка.

 

Остава във всеки фен, който продължава да вярва.

 

И аз ще продължа да вярвам.

 

Дори когато е трудно.

 

Дори когато боли.

 

Д Isори когато гледам класирането и душата ми се свива.

 

Защото съм част от историята на ЦСКА.

 

Не с голове.

 

Не с титли.

 

Не със статистика.

 

А с любов.

 

С вярност.

 

С години подкрепа.

 

С безброй емоции.

 

И никой не може да ми отнеме това.

 

Абсолютно никой.