Във футбола паметта често е къса. Емоциите от последния мач, последната загуба или последния конфликт лесно заличават случилото се преди няколко години. Но когато се прави равносметка, тя трябва да започне от най-тежкия момент.
През лятото на 2020 година Левски се намираше в най-дълбоката институционална и финансова криза в своята история. Натрупани задължения, несигурно бъдеще, реална опасност клубът да не успее да продължи нормалното си съществуване и огромно недоверие отвсякъде. Именно тогава Наско Сираков прие акциите и пое отговорността. Не просто символично, а реално – с ясното съзнание, че наследява клуб в критично състояние.
Мнозина тогава не искаха тази отговорност. Други предупреждаваха, че няма изход. Сираков обаче остана. Започна битката за оцеляването на Левски – ден след ден, разговор след разговор, среща след среща. Не с гръмки обещания, а с ежедневна борба клубът да продължи да съществува.
Най-голямото му решение обаче не беше финансово. То беше футболно. Наско Сираков отлично знаеше, че Левски няма как да бъде спасен само със счетоводство. Един голям клуб се спасява с доверие, авторитет и хора, които могат да върнат вярата както в съблекалнята, така и по трибуните. Затова направи най-важния ход.
Върна Станимир Стоилов.
Това не беше просто назначение на треньор. Това беше решение, което промени посоката на клуба.
Самият Мъри многократно е казвал, че между него и Наско Сираков съществува доверие, изградено през десетилетията. Именно тези разговори и гаранциите, че ще се работи честно и че футболистите ще получават редовно своите възнаграждения, направиха възможно неговото завръщане.
Ако това доверие не съществуваше, вероятно и завръщането нямаше да се случи.
Оттам нататък историята е известна.
Левски започна постепенно да се стабилизира. В съблекалнята се върна дисциплината. Изгради се отбор с характер, който върна самочувствието на “сините”. Беше спечелена Купата на България. Бяха поставени основите на състав, който дълго време остана гръбнакът на клуба и върна Левски в битката за челните места.
Затова е трудно да се говори за този период, без да се признае една проста последователност.
Първо беше Наско Сираков.
След това се върна Мъри Стоилов.
След това започна възраждането на Левски.
Тази последователност не означава, че всичко е било безгрешно. Нито че всички решения са били идеални. Но означава, че именно тогава беше поставена основата, върху която клубът стъпи през следващите години.
Сираков често е критикуван. Това е нормално за човек, който носи такава отговорност. Но едно трудно може да бъде отречено – малко хора в българския футбол познават играта толкова добре, колкото той. Опитът му като легендарен футболист, като човек, изградил успешни отбори, и като ръководител му позволява да гледа на футбола не само през призмата на един мач, а на цялостното развитие на клуба.
Именно затова успя да разпознае най-важното решение – че Левски има нужда от човек като Стоилов.
Днес клубът вече гледа към следващата крачка в развитието си. Настъпи нов етап в собствеността, чака се изграждането на нов стадиона и база за школата – проекти, които могат да дадат на Левски бъдеще за десетилетия напред. Но колкото и големи да са следващите цели, те стъпват върху това, което беше спасено преди няколко години.
Защото няма как да строиш нов стадион на клуб, който не е успял да оцелее. Няма как да мечтаеш за бъдеще, ако първо не си спасил настоящето.
И затова, независимо от различните мнения и неизбежните спорове, един факт остава в основата на най-новата история на Левски – именно Наско Сираков пое отговорността в най-тежкия момент, а след това върна човека, който даде футболното лице на възраждането.
Всичко останало дойде след това.
Leave a Reply